Исторически преглед на жилищното строителство в България

В България, 73% от настоящите жилищни сгради са изградени между 1946 и 1990 година. През тези години страната преживява строителен подем, като в определени моменти се завършват повече от 70 000 нови домове годишно.

Най-интензивното строителство се наблюдава между 1946 и 1960 година, когато са построени 575 747 жилищни сгради. Тези сгради, изградени в периода след Втората световна война, продължават да предоставят подслон на милиони българи и до днес. Производството на жилища продължава да се разширява и в следващите десетилетия, но с по-малко темпо.

През периода 1961-1970 година се добавят нови 400 хиляди сгради, а в следващото десетилетие броят им достига близо 314 хиляди. Този етап е характерен за растежа на социалистическата индустрия и урбанизацията, която е свързана с увеличаването на панелното строителство.

Наскоро, от 1975 година насам, в България са изградени нови 781 хиляди жилища. Най-многобройната част от тях (над 328 хиляди) са завършени между 1985 и 1992 година. Строителният бум от 2004 до 2011 година, въпреки че добавя 125 хиляди нови жилища, все пак балансира значително по-малко в сравнение с предходните десетилетия.

По време на социалистическия режим, строителството в големите градове е почти изцяло осъществявано от държавни домостроителни комбинати. От средата на 60-те години, те запознават с адаптирана френска технология, която включва панелно строителство. Тази практика бързо се утвърдява като основен модел в социалистическите страни, след като се оказва, че е бърз и икономичен начин за изграждане на жилищни комплекси.

За построяване на жилищен блок с около сто апартамента, в множество случаи са берели само един багер, един кран и малобройна строителна бригада. Стандартните панелни апартаменти с площ от 50 до 60 квадратни метра се изграждали с билети за около 3000 лева за държавата, а крайната цена за клиентите често достигала 8 000 до 10 000 лв, което представлявало значителна надценка.

Въпреки че тези жилища били достъпни за мнозинството българи, ценовата политика съдържала значителен дисбаланс. По време на края на комунистическия режим, се отчита нарастващ брой нуждаещи се от жилище, достигащ 400 000 души. Според данни от управлението, за да бъде решена жилищната криза, били необходими поне още десет години строителство.

Все пак, историята не оставя възможност на Живков и неговия режим, и в края на 1989 година социализмът се срива. Липсата на ефективна жилищна стратегия след този период пренасочва всичко в пазара на имоти. През първоначалния етап на прехода строителството е минимално и зависи предимно от частни инвеститори с налични средства. В по-късния етап, следва вал на кредити от банки за емигранти и чуждестранни инвеститори, което води до бързо покачване на цените на жилищата.

С падането на Живков, домостроителните комбинати закриват дейността си, а миграцията от малките общини към големите градове достига значителни размери, променяйки напълно облика на урбанизирана България.