Николас Милър и неговата мечта за разкош

Николас Милър винаги е имал стремеж към лукса. Израснал в малко провинциално градче, той от ранна възраст осъзнава, че желае нещо повече от обикновеното си ежедневие. Живеейки в тясна квартира, с шумни съседи и постоянна липса на храна, той често се потапяше в света на мечтите, вдъхновен от телевизионните предавания, показващи луксозни домове с изглед към океана, скъпи коли и безгрижни хора. Николас вярваше, че такъв живот е предназначен за него.

На 25 години той вече бе усъвършенствал умението си да съблазнява. Умел в слушането и воденето на разговори, той знаеше как да каже точно това, което другите искат да чуят. Най-важното за него беше да вдъхва доверие. Планът му беше ясен: да намери богата жена и да се впише в нейния свят, не заради любов, а заради живота без грижи.

Съдбата го отведе на светско събитие в Лос Анджелис, където срещна Виктория Хатауей — вдовица на над шейсет години, собственичка на голямо семейно богатство в Калифорния. Тя изглеждаше като жива икона на достойнство и спокойствие, облечена в лавандулова рокля и с сребристи коси. Николас я наблюдаваше отдалеч с чаша шампанско в ръка, лукс, който можеше да си позволи само благодарение на своите връзки. Забеляза, че младите мъже я избягват, но за него това не представляваше проблем. Той виждаше в нея ключа към мечтата си.

„Николас Милър“, представи се той с усмивка. „Изглеждате невероятно тази вечер, Виктория.“ Тя му отвърна с усмивка, която беше нежна, но и малко предпазлива. Така започна ухажването. Николас организираше романтични вечери, хвалеше я за благотворителността ѝ и разказваше колко дълго е търсил жена като нея — умна, изискана и мила. Виктория, прекарала години в самота, започна да чувства внимание, което бе забравила.

След шест месеца Николас ѝ предложи брак. Всичко изглеждаше като приказка: градина, розови листенца и диамантен пръстен, купен на кредит. Той говореше за любов и за това, че чувствата не познават възраст. Виктория се колебаеше, но думите му бяха толкова убедителни, а тя толкова искаше да повярва.

Слуховете за годежа бързо обиколиха висшето общество. „Млад красавец се жени за стара милионерка? Просто паразит!“ — шепнеха на приеми. Николас се преструваше, че не му пука, но в действителност беше горд, защото това беше целта му.

Подготовката за сватбата вървеше бързо. Той избираше цветята, музиката и осветлението. Беше идеалният младоженец — нежен, страстен и загрижен. Но в сърцето си чакаше само едно: подписването на документите, които щяха да го направят законен наследник.

И ето, сватбеният ден дойде. Открита църква, бели платове, златни ленти и цветя навсякъде. Гостите се усмихваха, а снимките щракаха безспир. Виктория пристъпи с рокля, откриваща раменете — строга, но невероятно елегантна. Николас стоеше до олтара и сияеше, близо до победата.

Размениха клетвите, пръстенът блесна на ръката ѝ. Всичко беше почти приключено. Но тогава погледът му неволно се спря на нейното ляво рамо. Точно под ключицата ѝ се виждаше странен белег — родилен знак във формата на полумесец. Усмивката му замръзна, а сърцето му запулсира диво. Този белег… той го бе виждал. В детството бе чул разговори на осиновителите си, които споменавали биологичната му майка — млада жена, оставила го в сиропиталище. Единствената ѝ отличителна черта: родилен знак във формата на полумесец, точно на лявото рамо.

Николас стоеше вцепенен. Ужас, а не любов, парализираше съзнанието му. Виктория забеляза промяната: „Николас, скъпи, добре ли си?“ Гостите започнаха да шушукат, нещо не беше наред. С усилие той задържа усмивката си, вместо целувка, леко я докосна по бузата. Церемонията продължи, но вътре в него всичко рухна.

На приема Николас беше като призрак. Мислите му блъскаха една в друга. Спомни си документите за осиновяване. Единствената следа: майка му е имала белег-полумесец. И сега — тя стоеше пред него, в бяла рокля, а той току-що ѝ беше станал съпруг.

Когато гостите се захласнаха по тортата, той я дръпна настрана: „Трябва да поговорим“, прошепна той. Отведе я в съседна стая. Сърцето му щеше да се пръсне. „Този родилен знак… имаш го от раждането?“ — попита той. „Да… от дете. Защо питаш?“ Той затвори очи. „Осиновен съм. Приемните ми родители споменаха, че моята истинска майка е имала същия знак. На същото място. Точно такъв.“

Лицето ѝ побледня. Очите ѝ се разшириха. Стъпи назад, притискайки устни с трепереща ръка. „Ти… искаш да кажеш, че…“ „Мисля, че ти си моята майка“, изрече Николас. Думите му пронизаха тишината. Виктория рухна на фотьойл, сълзите ѝ капеха безконтролно. „Бях на шестнайсет…“, прошепна тя. „Родителите ми ме принудиха… дадоха бебето в сиропиталище. Повече никога не го видях… дори не знаех името му.“ Погледна го и за първи път видя в чертите му онова дете, което някога бе изгубила.

„Господи… не може да е истина…“ Николас седна срещу нея. Прекрасната зала, украсата, хората — всичко стана чуждо и отблъскващо. Беше дошъл тук за богатство, но се оказа в кошмар, за който никой не може да бъде подготвен. Вратата се отвори и гостите надникнаха притеснено. „Какво се случва?“ Николас се изправи. Гласът му трепереше, но бе непоколебим: „Сватбата се отменя. Не можем да бъдем заедно.“ Виктория избяга от залата, прегърбена, като ранена птица. Всички онемяха.

На следващия ден целият град говореше. Слухове, клюки, подигравки. Никой не знаеше истината. Седмица по-късно Николас изчезна. Затвори се в евтин мотел и не приемаше обаждания. Виктория, със сълзи в очите, разрови документите. Истината се потвърди — това беше нейният син, а тя — неговата майка. С трепереща ръка пренаписа завещанието, изтривайки името му.

Два месеца по-късно получи писмо. Без дата, без адрес. Само едно изречение: „Прости ми…“ След това Николас изчезна безследно. Виктория се отдаде изцяло на благотворителност, но всяка година, на деня на тяхната несъстояла се сватба, тя посещаваше старата часовникова фабрика — мястото, където бе роден синът ѝ. Там, където започна и свърши тяхната история.

Историята на една невъзможна любов се превърна в градска легенда. Трагедия, за която се шепне. Мит за съдба, която никой не би посмял да измисли.