ДНК тест: резултат за бащинство – 0%

Слушах собствените си хлипания, но звукът сякаш идваше от далеч. Мислите ми се въртяха, а в гърдите ми се надигаше паника. "Не, това не може да бъде истината," прошепнах тихо. "Тук има някаква грешка."

Съпругът ми стоеше пред мен, с ръце, скръстени на гърдите, и лицето му изразяваше студенина и отстраненост. "Няма грешка," отговори той с тъмен глас. "Ти ми изневери и сега се опитваш да ми наложиш чуждо дете."

Светът около мен сякаш се сви в един миг. "Не, ти знаеш колко дълго чакахме, колко мечтахме за това дете..." опитах се да обясня.

Той само поклати глава, стиснал челюстите си. "Ти чакаше," каза той с недоверие. "Аз ти повярвах, а ти..."

Хванах ръката му с надежда. "Погледни я! Това е нашата дъщеря!"

Но той рязко отдръпна ръката си и се отдалечи. "Не вярвам на теб, нито на нея," заяви той, а в залата някъде в ъгъла проплака друга родилка. Всичко около мен се смеси – звуци, миризми и болката, която чувствах в гърдите си.

Погледнах нашето бебе. Малките ѝ пръстчета се свиха около моите. "Как можеш да кажеш, че не е твое? Как можеш да я отхвърлиш?"

Сетне, с неочаквана решителност, казах: "Върви си." Гласът ми звучеше чуждо и мразовито, а чак след секунда осъзнах, че това беше моят собствен глас.

Съпругът ми ме погледна с недоумение: "Какво?"

Отново повторих: "Върви си." Приближих дъщеря си към гърдите си. "Ти вече не си част от нашия живот."

Той отвори уста, но думите не излязоха. За първи път от двайсет години не се чувствах задължена да се оправдавам. За първи път не молех, не умолявах, не се опитвах да задържа.

Той се обърна и напусна стаята. Дълго време гледах вратата, зад която изчезна. И точно тогава, първата сълза се търкулна по рамото ми. Мислех, че съм загубила всичко. Но когато малката ми въздъхна и се сгуши в мен, разбрах истината. Не бях загубила. Бях спечелила.