Алберт Швайцер: Живот, посветен на човечеството

Алберт Швайцер е един от най-влиятелните личности на ХХ век, известен не само със своите философски и теологични възгледи, но и като лекар, който посвещава значителна част от живота си на лечението на болни в Габон, Африка. Той е също така талантлив музикант и общественик, а през 1952 година получава Нобеловата награда за мир за своята работа и усилия в името на хуманността.

Роден на 14 януари 1875 година в Кайзерсберг, Елзас, Швайцер израства в семейство, където религиозните ценности са на преден план, благодарение на баща си, който е лутерански пастор. Той учи в университетите в Страсбург, Берлин и Париж, където получава докторска степен по философия и теология. Въпреки че започва да изучава медицина на 30-годишна възраст, той бързо се утвърдил в тази област, защитил дисертация на тема „Психологическа оценка на личността на Исус“ и през 1913 година заминава за Африка, където открива болница в Ламбарене, Габон, със собствени средства.

По време на Първата световна война, Швайцер е задържан в френски лагер, но след края на конфликта приема френско гражданство. След войната той прекарва известно време в Европа, където изнася концерти за орган, с цел да събере средства за възстановяване на болницата в Ламбарене, която е била разрушена. През 1924 година той се завръща в Африка с екип от лекари и медицински сестри, които работят там безвъзмездно.

Втората световна война го заварва в Габон, но той успява да се върне в Европа през 1948 година. След това посещава Съединените щати по покана на Чикагския университет. През 1957 година публикува своето значимо произведение „Обръщение към човечеството“, в което призовава за спиране на ядрените експерименти. Две години по-късно той окончателно се установява в Ламбарене, където живее до дълбока старост, умира на 4 септември 1965 година, на 90-годишна възраст.

Швайцер оставя след себе си множество вдъхновяващи мисли, които резонират и до днес. Той казва: „Успехът не е в ключа към щастието. Щастието е ключът към успеха. Ако харесваш това, което правиш, ще успееш.“ В друга своя мисъл той подчертава важността на добротата: „Същността на доброто е: да опазваш живот, да развиваш живот, да изведеш живота до най-висшата му стойност.“

Швайцер вярва, че „етиката на любовта“ ни задължава да се отнасяме добре към другите, но също така акцентира на необходимостта да бъдем верни на себе си. Той изразява благодарност към хората, които ни вдъхновяват: „Понякога собствената ни светлина угасва и бива разпалена от искрата на някой друг.“ Той също така подчертава, че „цивилизацията е толкова прекрасна идея, че всеки е длъжен да започне осъществяването й.“

Швайцер е убеден, че „истинската етика започва там, където престават да използват думи“ и че „няма по-висша религия от службата за човечеството“. Неговите размисли за живота и смисъла на съществуването продължават да вдъхновяват и днес, напомняйки ни за важността на добротата, състраданието и служенето на другите.