Среща на перона

Наскоро станах свидетел на една трогателна сцена на гарата. Възрастна жена с трудности влачеше количка с голям сак, в който се чуваха звуци от стъкла. В другата ръка държеше малко кашонче. В този момент реших да се кача на влака за Видин, с който обикновено пътувам, за да посетя баба и дядо в Своге. Заех място на седалката срещу вратата, тъй като след половин час щях да сляза. Когато видях, че бабата се мъчи да вдигне багажа си, не се поколебах и станах да й помогна. Настаних я удобно, наместих количката и поех кашончето. Тя ми каза: “Внимавай, моето момиче, да не изскочи котенцето!”

Жената дълбоко въздъхна и се отпусна до мен. Скоро отвори кашончето и от него се показа малко котенце с мустачки. Започнахме разговор, който се оказа едновременно банален и много личен. Често е по-лесно да споделиш с непознати, отколкото с близките си, особено когато става въпрос за тревоги и мисли, които не ни дават покой.

Оказа се, че бабата е натоварила сака с празни буркани. На моето учудване тя обясни: “Как да не ги влача, зимнината ме чака. Дано не ги счупя, защото нямам от кого да взема назаем. Винаги раздавах, а сега почти не ми останаха. Години наред пращах на децата, но тази пролет помолих да ми върнат поне част, но… чаках, чаках, а синът ми не дойде.”

Слушах я с тъга, когато спомена, че преди седмица е напълнила два кашона с домати и чушки от градината си. Един добър съсед я закарал до Видин, а тя хванала влака и пристигнала в София с товара си. Не забравила да предупреди децата си, но на гарата я посрещнали само добри младежи, които й помогнали да слезе. За съжаление, никой от семейството й не се появил, а тя не можела да се движи без чужда помощ. След като я оставили в чакалнята, тя се почувствала притеснена и дори й прилошало.

Опитала да се свърже с децата си, но синът й бил извън обхват, а дъщерята имала важна среща и телефонът й бил изключен. Внучката й, когато най-сетне отговорила, била заета с имен ден на гаджето си и не могла да се занимава с нея. Бабата се чудела как не е рухнала от тревога. Вестникарката, видяла я в такова състояние, донесла вода и дори се опитала да се свърже с сина й. Успяла и почти му наредила да дойде веднага, иначе щели да я откарат с “Бърза помощ”.

Синът й наистина дошъл след около петнадесет минути и я взел с колата. Оказало се, че кашонът с зеленчуците бил оставен в колата, а когато бабата отишла на гости, го видяла захвърлен на балкона, дори не бил отворен. Представила си как се е развалило всичко в него, а дъщеря й дори не се интересувала от това. Тя сама била изхвърлила половината от продуктите, защото нямала време за тях. Внучката й също не била по-различна - подигравала се с нея и не проявявала интерес.

Жената сподели, че откакто овдовяла, децата й сякаш се уплашили от нея и започнали да се отдръпват. “Цял живот се трудихме, за да ги изучим, а сега какво? Вече съм излишна! Дори продължавам да им давам, без да искам нищо в замяна, освен да ме посрещнат и да ми помогнат с багажа.” Разказа ми и за съседка, която също нямала помощ, затова се срещали на гарата в Мездра, за да разменят багажите си.

Жената извади котето и го притисна до бузата си, сякаш с този жест искаше да запълни празнотата в душата си. Беше очевидно, че я боли от отношението на близките й. Призна, че дори зетят й е по-внимателен от дъщеря й, която постоянно се карала с нея. Внучката й, от своя страна, също не проявявала уважение и дори не я запознала с приятеля си.

Когато дойде моето време да сляза на Своге, погалих котето и пожелах на бабата добър път и по-спокоен живот. Тя се усмихна и тихо каза: “Внучката беше любезна само когато ме уговаряше да взема котето от село, а сега дори за него няма време. Пенсията ми е малка, но ще се оправим с тази писанка!”