Съдбите, които сами си изковаваме

Съществуват съдби, които са по-тежки от самата смърт. Някои от тях сами си предизвикваме с нехайството и безразличието си. Има съдби, които са натоварени с физически и психически проблеми, но съществуват и такива, които чертаем с намерението да наследим имоти – ниви, къщи или апартаменти. Причините за това са многобройни и често търсим вината извън себе си, за да оправдаем нашите ужасни избори.

Със сигурност можем да обвиняваме държавата, тъй като години наред сме шокирани от инциденти, подобни на този в село Ягода. Те ни разтърсват, но за съжаление, бързо забравяме. Съществуват и необясними въпроси, като например: защо държавата позволява на социални услуги да работят без лиценз? Защо няма криминализация на собствениците им? Какви вратички позволяват на тези домове да продължават да функционират? Защо в рамките на по-малко от година се случиха два пожара в домове във Варна, отнели живота на осем души? Каква е причината?

Отговорът е прост – безразличие. Липсата на емпатия ни кара да затваряме очите си и да цъкаме с език при поредния инцидент. Забравили сме за предишните нередности, а смъртността в тези заведения често е пренебрегвана, представяна като неизменна последица от състоянието на обитателите. Официални данни за починалите рядко се публикуват.

Сега е очевидно, че властите ще предложат мерки, но дали те ще бъдат достатъчни? Мисля, че не, защото хората в Ягода са оставени там от близките си. Всичко в този дом е викало за помощ – стените, леглата, всичко. Да, те са били заключени и лишени от телефон, но физическите им състояния говореха сами за себе си – никой не е видял деформираните и изнемощели тела, страдащи от мизерия, упойки и глад. Само три снимки бяха нужни, за да осъзнаем, че 70 възрастни хора наистина са страдали. Просто едно посещение от страна на близък можеше да сложи край на тяхната агония, но това не се случи.

Истината е, че много от хората в домовете са забравени, не получават посещения от децата и внуците си. Те могат да излизат и да имат ваканции при близки, на които са се грижили и обичали години наред. Въпреки това, те тъгуват зад заключените врати, очаквайки някой да ги потърси и да види какво се случва с тях.

Да, тези домове могат да бъдат наречени домове на ужасите, но те също така отразяват ужаса в нашето отношение към близките ни. И това не може да бъде решено само с законодателни мерки. Сега всички търсят вината навън, но истината е, че тя никога не е в другите – тя е в нас самите.