Скритата болка

Той влезе в стаята с тежки крачки, а всеки мускул в тялото му сякаш се свиваше под натиска на тревогата. Обувките на малката Ева бяха подредени до вратата, а нейният ранец, в чийто джоб се криеше зайче, висеше безучастно на закачалката. Всичко изглеждаше нормално, но въздухът беше мразовит и зареден с нещо, което не можеше да опише.

— Еви? — извика с лека трепереща глас. — Миличка, къде си?

Тишината беше притеснителна, а след кратка пауза, от стаята ѝ се чу слаб хлип. Той бързо се отправи натам, притеснението му растеше с всяка стъпка. Когато намери вратата леко открехната, побутна я внимателно и замря на място.

Ева беше свита на пода, лицето ѝ бе мокро от сълзи. До нея лежеше стара кукла с разкъсано тяло и детски телефон с счупен екран. Явно не беше усетила, че баща ѝ е до нея.

— Мъничка… — прошепна той, падайки на колене до нея. — Какво се е случило? Кой ти е направил нещо лошо?

Тя повдигна поглед с очи, изпълнени с мъка, дълбоки като кладенец.

— Наистина ли си тук? — прошепна тя с недоверие. — Леля Марта каза, че си ни изоставил, че сега си с друга жена и не ти пука за нас…

Кръвта му замръзна от тези думи.

— Кой ти каза това? — попита той, опитвайки се да остане спокоен.

Ева се поколеба, след което едва чуто отговори:

— Леля Марта… жената, която помага на мама. Тя каза, че мама плаче постоянно заради теб. Че сме ѝ в тежест. И веднъж, когато мама не беше вкъщи, ме ощипа...

Той почувства как сърцето му се свива от мъка и гняв. Ситуацията с Марта, домашната помощничка, която бяха наели само преди три месеца, му изглеждаше все по-страшна.

— Къде те е ощипала? Покажи ми, моля те.

Ева вдигна ръкава и стресна. На вътрешната страна на ръката ѝ видя тъмен белег, а под коляното — още един.

— Защо не ми каза по-рано? — попита той, изпълнен с безпокойство.

— Казах на мама, но тя не ми повярва. Каза, че измислям. Че Марта е добра. А после ... мама започна да пие пак и дори спеше през деня. А леля Марта ме заключваше в килера, ако виках...

Той я прегърна силно, опитвайки се да омачка болката, която тя носеше. Усещаше гневни сълзи да напират в очите му.

В същото време Цветелина лежеше в леглото, обградена от празни бутилки от вино.

— Какво крещиш, Василе? Спях... — обърна се тя, без да осъзнава какво се е случило.

— Спала си?! — влезе той. — Знаеш ли какво е направила Марта? Тя е малтретирала Ева, казвала е, че съм ви изоставил! И ти… спа по време на всичко това!

— Какви ги говориш?! Марта е добра жена, тя ми помагаше! — отговори Цветелина, явно неосъзнаваща истината.

— Не си знаела, защото не си искала! Виж! — подаде ѝ телефона с доказателства за синините по ръката на Ева. Цветелина побледня, осъзнавайки реалността.

— Господи… Мислех, че е паднала… Не съм… не съм следила...

— Никой не е следил. Това е трагичният момент.

Тогава, на долния етаж, Марта спокойно четеше списание, явно неподозираща какво я очаква.

— Има ли проблем, господин Васил? — попита тя с нагла усмивка.

— Проблем има, и то сериозен. Вие сте малтретирали дъщеря ми. Лъгали сте я и я наранявали!

След кратко противоречие, Марта се опита да се защити, но Васил вече беше взел решението да положи край на страданията на дъщеря си.

Веднага след като полицията я отведе, в къщата настъпи тишина. Васил седна до леглото на Ева, която заспиваше с усмивка — за пръв път от много време.

Когато се върна при Цветелина, тя го чакаше притеснена, прегърнала възглавницата.

— Аз… аз съм виновна… — промълви тя, треперейки.

— Не търся виновни. Ако искаме да спасим Ева, трябва да се променим и да бъдем до нея. Да я слушаме.

— Ще се лекувам. Обещавам, ще спра алкохола. Ще си върна дъщеря ми.

Така, седмица по-късно, тримата се разхождаха в парка. Ева здраво държеше ръцете им.

— Ще сме заедно завинаги, нали? — попита тя, гледайки ги с надежда.

— Винаги, сърчице, — каза Васил, стискайки малката ѝ длан. — Никога повече няма да чуеш „дом за сираци“. Само „наш дом“. Завинаги.