Нова надежда в големия град

Валерия отвори чантата си и започна да преброява последните си спестявания. Тежък въздъх излезе от устните ѝ, когато осъзна, че парите не стигат за дълго. Въпреки че беше готова да се бори за нова работа, реалността се оказваше по-трудна, отколкото си е представяла. Прегледа бързо списъка с необходимите покупки и се успокои: във фризера имаше пиле и котлети, а в шкафа – зърнени храни и чай. Оставаше само да купи мляко и хляб за следващите дни.

– Мамо, къде отиваш? – изведнъж попита Танечка, която излезе от стаята с притеснено изражение на лицето.

– Дъще, мама отива да търси работа. Не се притеснявай, леля Зоя и Паша скоро ще дойдат при теб, – отговори Валерия с усмивка, опитвайки се да скрие собственото си вълнение.

– О, Пашка ще дойде! – възкликна момичето, радостно плесвайки с ръце. – А Лютик ще дойде ли с тях?

Лютик беше котката на съседката Зоя, която обеща да се погрижи за Танечка, докато Валерия е на интервюто. Но за да стигне до офиса, тя знаеше, че ще ѝ отнеме много повече време, отколкото самото интервю.

Преместването в столицата преди повече от два месеца беше решение, което Валерия често поставяше под съмнение. Разходите за наем и храна бяха изчерпали почти всичките ѝ спестявания, а търсенето на работа се оказа много по-трудно, отколкото очакваше. Дори с две висши образования, шансовете ѝ бяха минимални. В провинцията разчиташе на подкрепата на майка си и сестра си, но тук нямаше на кого да разчита.

– Те няма да доведат Лютиче, – каза Валерия тихо. – Той е домашна котка и не ходи на гости. Но ще те заведем при леля Зоя, за да можеш отново да го погалиш.

– Искам и аз котка! – нацупи се Танечка, а Валерия само поклати глава. Когато темата за домашните любимци се засягаше, Танечка ставаше раздразнителна. В старата къща на баба им останаха Граф и кучето Бусинка, с които момичето играеше, когато беше на гости. Сега животните ѝ липсваха.

– Скъпа, живеем в чужд апартамент. Домакинята не разрешава домашни любимци, – обясни Валерия.

– Дори папагал? – попита момичето с изненада.

– Дори папагал, – отговори Лера, но в този момент не ѝ беше до домашни любимци. В главата ѝ се въртяха мисли за работа и как да преживее в големия град. Наемът беше платен за шест месеца напред, но разходите почти напълно бяха изчерпали спестяванията ѝ.

Вратата се отвори и влязоха Зоя и Паша. Зоя носеше питки и парче торта, изпечени от майка ѝ. Както и Валерия, тя също отглеждаше детето сама, но живееше с родителите си, за да спести за собствено жилище в столицата.

– Готови ли сте? – попита Зоя, когато се срещнаха в коридора.

Валерия си пое дълбоко дъх и кимна. Харесваше ѝ новият квартал, макар и малък и скромен. Столицата изглеждаше като огромен организъм, в който всичко си имаше своя логика и ред. Лера знаеше, че единственото, от което се нуждае, е малко търпение и сила, за да се адаптира.

Тя пъхна ръка в джоба на якето си и извади кутийката с валериан. Оставаха два часа до интервюто и се надяваше, че късметът най-накрая ще ѝ се усмихне.

Сърцето ѝ биеше бързо от вълнение. От тази работа зависеше не само нейното бъдеще, но и това на дъщеря ѝ. Трябваше да се справи с вълнението и да се съсредоточи.

– За каква длъжност се кандидатирате? – попита Зоя.

– Помощник-управител. Фирмата се занимава с доставка на храни, но имат нужда от работници, – обясни Валерия.

– Обещаха ли добра заплата? – попита Зоя, явно не бързайки да си намери работа сама.

– Да, казаха, че за първи път ще е достатъчно. Ако не ми повишат заплатата, ще трябва да си търся нещо друго, – добави Лера, притеснена от мисълта, че всичко това може да е временно решение.

– Няма страшно, потърси си нещо паралелно веднага, – предложи Зоя.

Валерия кимна, но не ѝ харесваше идеята да търси нова работа, докато все още не е започнала старата. Чувстваше се като предателство, сякаш подвеждаше работодателя, който дори още не ѝ беше шеф.

След кратък разговор, Лера целуна дъщеря си по бузата и погледна Зоя с благодарност. Не знаеше как щеше да се справи без нея.

Звънецът на вратата прекъсна мислите ѝ. Времето летеше, а Валерия знаеше, че трябва да излезе. Въпреки тревогата, която я обземаше, тя се опитваше да запази спокойствие. Сега имаше важна задача – да се справи с интервюто и да осигури бъдеще за себе си и дъщеря си.

Когато излезе, Лера се запъти към метрото. Трябваше да преодолее голямо разстояние, но не я плашеше. Беше готова да жертва времето си заради работата, която ѝ беше нужна. След като се качи на влака, тя проверяваше документите си – автобиографията и трудовата книжка бяха на мястото си.

Половин час по-късно, след много усилия, тя слезе на правилната станция. Оставаха ѝ трийсет минути до интервюто и реши да отиде в близкото кафене за чаша чай. Избягваше кафето, защото знаеше, че е твърде много за нервите ѝ.

Седейки на масата, Валерия се загледа през прозореца. Столицата, както винаги, беше оживена и безразлична към тези, които търсеха своето място в нея. За времето, което прекара тук, осъзна, че никой не би ѝ подал ръка или предложил помощ. Само Зоя беше до нея.

Докато отпиваше от чая, Валерия затвори очи и прегледа речта си за интервюто. Трябваше да спомене успешната си работа в предишната фирма и постиженията си. Тя знаеше, че това е нейният шанс.

Изведнъж нещо я накара да отвори очи – на отсрещната страна на улицата, мъж се свлече на земята. Без да се замисли, Валерия изскочи от кафенето и се затича към него. Минувачите минаваха равнодушно, никой не се опита да помогне.

– Болен ли си? – попита тя, като коленичи до него. Мъжът издаваше само слаби звуци, стискайки документи в ръката си. Лера бързо ги остави настрана и разкопча ризата му.

Август беше горещ, а асфалтът се топеше под лъчите на слънцето. Мъжът явно имаше нужда от помощ.

– Вземете хапчетата… от куфарчето, – изхриптя той. Валерия започна да рови в чантата му и след малко намери нужните лекарства. С треперещи ръце ѝ се наложи да му ги подаде.

– Да извикаме ли линейка? – предложи тя, показвайки му телефона си, но той поклати глава и затвори очи. Валерия се уплаши – какво ще стане, ако той умре тук, пред нея? Но след няколко минути дишането му стана по-равномерно.

Когато мъжът успя да се изправи, Лера го поведе към най-близката пейка. Седнаха, а той извади носна кърпичка и избърса челото си.

– Чувствате ли се по-добре? – попита тя.

– Да, благодаря. Казвам се Степан, – представи се той, а Валерия усети, че напрежението ѝ отминава.

Докато говореха, Степан ѝ предложи да се обади на шофьора си и да я закара до интервюто. Но Валерия отказа, уверявайки го, че може да се справи сама. След кратък разговор, той сподели, че е загубил сина си и за него е трудно.

Тя го изслуша с внимание, чувствайки, че между тях се създава връзка. След като Степан се обади на шофьора си, Валерия реши да опита отново да се свърже с компанията, за която се канеше на интервю.

– Съжалявам, но нямаме време за вас, – прозвуча гласът в слушалката. – Можем да пренасочим интервюто за утре.

Лера не можеше да повярва на късмета си – интервюто ѝ беше отложено! Изглежда, че дори в трудни времена, понякога съдбата предлага нови шансове.

Прибирайки се, тя прегърна дъщеря си и предложи да се разходят със Зоя и Паша. Съседката беше на седмото небе от щастие.

– Страхотно! – плесна с ръце Зоя. – Накрая мога да отида на маникюр!

Когато Лера седна на пейка в двора, спомняйки си за Степан, тя се почувства горда от постъпката си. Днес беше спасила нечий живот, а това ѝ даваше сили.

Най-важното за Валерия обаче беше, че бе взела решението да напусне Виталий. Този развод беше труден, но необходим, за да може тя и дъщеря ѝ да започнат нов живот.

След дълги месеци на трудности, Лера се опитваше да намери нова посока. Преместването в столицата беше риск, но тя знаеше, че е за добро. Сега, когато дъщеря ѝ я попита дали ще работи в голям офис, Валерия отговори с надежда.

– Дъще, много се надявам да е така. Интервюто не се състоя днес, но ще опитам отново след няколко дни.

– Ако наистина го искаш, ще те наемат! – уверено каза Танечка.

С усмивка, Валерия се почувства по-уверена. Бъдещето изглеждаше по-светло, а надеждата за нов живот в столицата я вдъхновяваше.

На сутринта, Валерия реши да приготви нещо вкусно за дъщеря си. С останалите продукти, тя направи палачинки, а единственото, което ѝ трябваше, беше мляко. Въпреки скромния си живот, в дома им цареше мир и любов.

След закуска, те излязоха на разходка. Танечка тичаше босо край фонтана, а Валерия осъзна, че решението ѝ да замине е било правилно. Въпреки желанието ѝ да се върне при семейството си, тя знаеше, че бившият ѝ съпруг отново ще я преследва.

Тя никога не беше чувала за родителите на баща си и не знаеше дали изобщо има роднини от негова страна. Но копнееше да се срещне с тях, за да разбере повече за семейството си.

Денят премина, а вечерта Валерия започна подготовката за утрешното интервю. Осъзнаваше, че това може да е последният ѝ шанс. Ако не успее, рискуваше да остане без средства.

Пристигайки навреме, Валерия се настани в приемната и наблюдаваше хората в строгите костюми. Чувстваше се обикновена и незабележима, но знаеше, че трябва да се бори.

Когато дойде нейният ред, тя влезе в кабинета. На масата седеше старец, който ѝ изглеждаше познат. Беше Степан – мъжът, на когото помогна преди. Вълнението я обзе отново.

– Здравейте, дошла съм за интервю, – каза тя несигурно.

– Наистина ли сте вие? – Степан се усмихваше. – Каква неочаквана среща!

Те започнаха да разговарят, а Валерия усети, че напрежението ѝ изчезва. Степан поиска да види документите ѝ и когато ги прегледа, лицето му изведнъж побледня.

– Живеехте ли на улица „Лесная“? – попита той тихо.

– Да, защо? – Валерия се обърка.

– Оказва се, че ти си моята внучка, – каза Степан, а Валерия остана в шок.

Тя не можеше да повярва на думите му. Той извади стара снимка на баща ѝ, която държеше вкъщи.

– Това е невероятно… ти си моят дядо, – каза тя със сълзи в очите.

Степан потвърди, че никога не е предполагал, че ще се срещнат така. Лера го прегърна, изпълнена с емоции.

– Толкова ми се искаше да те намеря! – каза тя.

След дълъг разговор, Степан предложи да се запознаят с Танечка. Той ѝ предложи да се премести при него, но Валерия отказа, уверявайки го, че все още има много да постигне.

Така, след години на трудности и лишения, Валерия намери не само нова работа, но и ново семейство. Животът ѝ се подобри, а надеждата за бъдещето ѝ даде сили да продължи напред.