Веселин Симеонов Ханчев: Поет с дълбоки разсъждения

Веселин Симеонов Ханчев е роден на 4 април 1919 година в Стара Загора. Завършва гимназия в родния си град и продължава образованието си в Софийския университет, където получава диплома по право през 1941 година. Неговата кариера в литературата започва с работата му като литературен уредник на вестник "Литературен глас" от 1938 до 1943 година.

След това, през 1945 г., става началник на Отдела за литература и изкуство в Радио София. По-късно работи като драматург в Народната опера (1949-1951) и в Сатиричния театър в София. През 1958 година Ханчев заема позицията редактор в сп. "Пламък", както и в Българска кинематография. Неговият опит в областта на културата го води до длъжността съветник по културни въпроси в българските посолства във Варшава (1962-1964) и Париж (1964-1966).

От 1934 година Ханчев активно публикува свои творби в различни вестници, включително "Час" и "Литературен глас", като след 1944 г. става част от почти всички основни литературни периодични издания. Той е автор на много стихотворения, които изразяват чувствата му по теми като гражданска и интимна лирика, както и на пиесите "Злато", "Отровен хляб" и "Двамата и смъртта". Ханчев оставя следа и в киното чрез нереализирания сценарий "Крали Марко".

Поетът също така прави преводи на творби от френски и руски поети, а негови стихотворения са преведени на множество езици, включително немски, руски, френски, полски, румънски, украински, унгарски и чешки. Неговата творческа стойност и дълбочина в изразяването достигат до много читатели по целия свят.

Веселин Ханчев умира на 4 ноември 1966 година в София, оставяйки след себе си богат литературен принос. Неговата най-известна мисъл, "Загубеното щастие е по-тъжно и от самата тъга", отразява дълбоките му лични преживявания и философски размисли, които ни карат да се замислим за собственото си щастие и загуби.

Ето едно от неговите стихотворения, което илюстрира чувствителността и дълбочината на неговата поезия:

ПРЪСТЕН
За твойто тихо идване, което все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстени
твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.

За повече информация и новини следвайте ни във Facebook: ArtDay.bg