Вечерни размисли в задния двор

Спомням си как седях в задния двор, обгърната от тишината на вечерта. Звездите блестяха, а в небето премигваха самолети, които отнасяха пътници на далечни места. Докато пушех, разговорите ми с Него бяха пълни с копнеж. Копнеех да бъда на мястото на тези, които летят, да се върна в България, да го видя и прегърна. Месеците минаваха бавно, а само аз знаех какво е да броиш времето, когато мечтаеш да се върнеш у дома.

С Него се чувствах в безопасност, сякаш съм в своя собствен дом, дори когато бях на десетки хиляди километри дистанция. Сякаш не бях заминала, а оставах там, близо до него, несъзнавайки, че физически съм далеч. И в един миг всичко се потопи в тъмнина. Звездите изглеждаха по-красиви от всякога, може би защото в този момент ги наблюдавах от нова перспектива. През малкото прозорче на самолета виждах светлините, които блестяха в нощта.

Вероятно някой друг, на същото това място, е седял и е гледал същите тези светлини, мечтаейки да се прибере при любим човек. Но в главата ми се въртяха различни картини. Спомени за последните нощи във Варна, телефон, който не звъни, и празна папка за съобщения. Мислите ми бяха като кратки откъси от филм – студеното летище, куфари и двама чакащи, тъмна стая с горяща камина и две тела, сгушени едно в друго, сутрешно кафе в леглото с две лъжички захар и палачинки, последвани от димяща цигара и сънени очи, които гледат в моите.

Отне ми време, за да осъзная, че съм просто момиче, което копнее за любов и иска да бъде обичано. Някак си, в дълбочината на душата си, разбрах, че съм просто човек, като всеки друг, и че няма нищо срамно в това да обичаш наивно, дори ако другият се интересува само от своето его. Научих се, че след като падна, мога сама да се изправя, и че щастието не зависи от другите, а от мен самата.

Отне ми време да намеря смелостта да се върна отново, но сега се връщам. Връщам се по-силна от всякога, защото съм по-влюбена от всякога, но не в момчето, а в морето, което е символ на свободата и новите начала.

- Христина Демирева