История за приятелство и надежда

На осемнайсет години, един млад мъж се разхождал в парка. Походката му била малко неумела, но гърбът му бил изправен, а погледът му излъчвал увереност. Той държал на дълъг повод старо куче, което се движело бавно и неуверено, с посивяла козина и сълзящи очи. Ясно било, че те двамата са неразривно свързани.

Докато минавали, детски глас звънко прекъснал тишината на парка: "Мамо, виж кучето! Може ли да му дам сандвич?" Мила, майката на момчето, въздъхнала тежко. Димчо, нейният син, отново я молел за куче. Тя знаела, че всички задължения по отглеждането на животното ще паднат на нейните плещи, тъй като Димчо бил твърде малък, за да се грижи за такова живо същество.

"Димчо, помни, че някой трябва да се грижи за кучето. Аз съм на работа през целия ден, а ти си в училище. Освен това, ти си още твърде малък," казала Мила, опитвайки се да обясни. "А тати?" попитал Димчо, а гласът на Мила се разтреперил. "Татко ти ще идва понякога, за да се разхожда с кучето," добавила тя, опитвайки се да прикрие емоциите си.

Димчо се намръщил, но скоро след това Мила му дала приготвения сандвич. Момчето внимателно поднесло хляба на лежащото куче, което бавно взело лакомството и благодарно близнало ръката му. След това Димчо се отдалечил, оставяйки кучето да затвори очи и да заспи.

Няколко дни по-късно, Мила излязла с Димчо на детската площадка. Децата се играели, шумели и се гонели. Димчо радостно се присъединил към тях, но при опит да се изкачи на лост, паднал. Три месеца по-късно, Мила довела сина си у дома в инвалидна количка. Лекарите били предпазливи в прогнозите, но надеждата за възстановяване изглеждала далечна.

Димчо, сега в количката, бил сериозен и тих. Той разбирал, че нещо лошо се е случило, но вече не плачел. Мила, с тъга в сърцето, отворила вратата на съседната стая. От там излязло малко рижо кученце, което весело се клатело на късите си крачка. "Димчо," казала строго Мила, "обеща, че ще се грижиш за кучето." Времето било дошло да спази обещанието си.

След половин година, Димчо успял да стане от количката. Макар че бързо се уморявал, той успял да направи няколко крачки. С времето, той започнал да ходи сам на разходки с кучето, което сега било възрастен пес на име Бендик. Димчо вървял бавно, държейки ръката на майка си, но той вървял сам.

Десет години по-късно, Бендик остарял и вече трудно се движел. Димчо, сега вече Димо, вървял до него, готов да го подпре, ако се наложи. Той знаел, че на това куче дължи всичко, което е постигнал. Двамата вървели заедно, млад мъж и старо куче, споделяйки един на друг любов и надежда.