Спомен за мама: Година без нея

Днес отбелязвам една година от загубата на мама. Тя винаги ми повтаряше: "Когато мен ме няма - всичко ще разбереш!" Чувствах, че в тези думи се криеше предстоящото ми страдание, обещание, което щеше да ми разкрие нейната правота по всякакви въпроси. Развитието на събитията обаче се оказа неочаквано.

Мама така дълго се бори с тежки болести. Много пъти достигаше до границата на живота, но винаги успяваше да се върне. В последните си години животът за нея стана истинско изпитание. Седмица преди да си отиде, тя внезапно стана много по-добре. Интересът ѝ към живота се събуди – искаше супа, баница, разходки и дори се свърза с леля си. Постоянно я питах дали иска нещо, но тя обикновено отказваше. Отговорите ѝ често бяха тъжни: "Искам да умра..." И после, в един миг, медицинската сестра обяви, че тя се е облякла. Беше искала нов пуловер, в бяло или червено. Това ми се стори като добър знак, защото е чудесно, когато жена желае да се облича. Но идната нощ се появи тромб и всичко приключи.

Вечерта говорих с мама за утрешния ни обяд с цялото семейство. Казах ѝ, да ни чака, след като се събудим. Това бяха последните думи, които ѝ казах, и изобщо не подозирах какво ще последва. На следващата сутрин получих обаждане от сестра ми, което разруши спокойствието на деня. Първоначално помислих: "Не ме дочака!" А веднага след това осъзнах: "Сега всичко ще разбера!" Чрез какво ще премина? И до днес не знам...

Измина точно година – 365 дни. Днес посетих гроба ѝ, за да ѝ кажа, че всъщност не съм разбрала нищо. Без нея животът ми е... странно възрастен. Вече не се обръщам назад, но преди винаги се обръщах към нея и се сгушвах в раменете ѝ, търсейки одобрение и подкрепа. Исках да чуя: "Добро дете!" и да почувствам как ми поникват криле. Имам толкова много неща, които искам да ѝ кажа, но вече е късно.