История за любов и отговорност

На 22 години реших да се оженя за жена, която вече имаше дете. Тя и семейството й ме приеха с отворени обятия, предоставяйки ми топлина, подкрепа и истинска любов. Това беше началото на един нов етап в живота ми, изпълнен с много емоции и предизвикателства.

Моето желание да осиновя момичето на съпругата ми дойде почти веднага, но тя не беше съгласна. Помоли ме да не бързам, вероятно защото се съмняваше в сериозността на намеренията ми. Въпреки това, аз приеха детето й като свое още от първата ни среща. Как можех да не обичам детето на любимата жена? В този момент осъзнах, че съм готов да бъда баща.

След година и половина след брака ни, съпругата ми ми подари син. Чувството на щастие бе неописуемо. Но Господ реши да ни благослови отново, и след няколко години се роди и дъщеря ни. Когато видях малката, исках да крещя от радост на целия свят.

На шест години, дъщеря ми вече ми помагаше и ме гушкаше, смятайки ме за свой истински баща. Не казахме на децата, че не съм биологичният баща на голямата, за да избегнем ревност и конфликти между тях.

С времето, съпругата ми все пак се съгласи да осиновя дъщеря й. Когато детето тръгна на училище, тя ме попита дали съм променил решението си. Разбира се, не бях! За мен тя беше и си остава моето дете, дори и да не е родено от мен.

След като събрахме необходимите документи, станах многодетен баща. Когато попитах съпругата си защо не ме е подкрепила по-рано, тя сподели, че е имала страхове относно нашето бъдеще и какво би станало с децата, ако се разведем. Тя вече беше преживяла предателство.

Годините минаваха, а голямата ми дъщеря вече е на 18. Тя е нашата гордост и с жена ми планираме да вземем ипотека за апартамент, за да й осигурим независимост. За нейния 20-ти рожден ден ще направим такъв подарък, тъй като знаем, че иска да живее сама.

Един уикенд дъщеря ми се прибра у дома. Докато тя и съпругата ми готвеха, а аз четях книга, по-малките играеха навън. Изведнъж чух как дъщеря ми шепне на майка си, че наскоро я е наблюдавал мъж на автобусната спирка. Веднага станах и попитах дъщеря си дали е била обидена. В крайна сметка, тя е много красива, а светът е пълен с перверзници.

Реших да я придружа до спирката, за да видя този човек. Когато го видях, сърцето ми почти спря. Нямаше нужда от ДНК тест – той беше нейният биологичен баща. Не можех да повярвам, че дъщеря ми не е забелязала приликата между тях. Исках да поговорим, но той изчезна.

Няколко дни по-късно, той дойде у нас и съобщи на дъщеря ми, че е нейният истински баща. Но къде беше той през всички тези години? Къде беше, когато тя имаше нужда от него? Задавах си тези въпроси с гняв и болка.

Дъщеря ми се обърна към мен и попита: "Значи съседката каза истината, че не си ми баща?" Тя добави: "Татко, но не роден." На което аз отговорих: "Не, татко. Ти си ми най-скъпият и единствен." В този момент сълзите ми потекоха. За втори път в живота си плачех от щастие. Тя е моя дъщеря, независимо от кръвта, която тече във вените й.

Скоро след това, историята с биологичния й баща беше забравена. За щастие, по-малките не бяха вкъщи, когато трябваше да обясним всичко. Разказвам всичко това, за да подчертая, че детето на съпругата ми не е бреме, а дар. Мъже, не се страхувайте да поемате отговорност, защото в замяна ще получите безкрайна любов и радост. Проявете търпение и мъдрост, и ще създадете още едно щастливо дете на този свят.