Последните думи на баба

Смъртта на бабата на Тереза я заварва в труден момент. След като получава ужасната новина от чичо си, тя е изпълнена с гняв и вина, че не успява да се сбогува с любимата си баба. И макар че право в лицето ѝ е присъствието на тъгата, тя решава да намери начин да достигне гроба ѝ.

Полетът е бавен и мъчителен. Няма как да се съсредоточи, а мислите ѝ се блъскат в главата като буря. Как можа да позволи на себе си да е толкова далеч, когато бабата ѝ е имала нужда от нея? Настроението ѝ връхлита на ръба на отчаянието. След кацането, обаче, е късно – погребението е преминало, и тя е изпуснала последния шанс да се сбогува.

Когато чичо ѝ споделя, че не е могъл да я изчака, Тереза изпитва разочарование. Тя знае, че баба ѝ е била повече от просто родственик; тя е била нейният защитник, учител и утешител след загубата на майка ѝ. Сега, когато е сама, апартаментът на баба ѝ изглежда пуст и безжизнен.

Заставайки в стаята, все още усеща присъствието на баба си около себе си. Лесно може да си представи как скучае в любимия си фотьойл, прегръщайки работата си по плетивото и тананикаща стари мелодии. На малката маса лежи недовършена плетена чорапа, и Тереза, докосвайки я, не може да сдържи сълзите.

Разрешава си да потъне в спомени за техните моменти заедно, докато излиза навън, решава да почете паметта на баба с цветя. Придвижвайки се към гробището, изпитва нужда да изрази всичко онова, което не е могла да каже, и да прекара последните си мигове в компанията на баба си.

Но когато стига до гроба, вижда нещо удивително: малък пакет, оставен на земята. Със сълзи в очите, тя разпознава почерка на баба си и разбира, че е оставен за нея. Отваряйки пакета, открива писмо, в което баба ѝ споделя как я обича и ѝ моли да не се тревожи, дори и в смъртта си. Чувства как тъгата и любовта изпълват сърцето ѝ.

Вторият пакет, по-малък, крие в себе си златен часовник, символ на взаимоотношенията им. Погледнато обратно, усеща как всяка част от баба ѝ присъства в него – самият часовник става тъжен, но и красив спомен. Записаните думи на баба продължават да отекват в съзнанието ѝ: те са обещание за вечна връзка и неподвластна на времето обич.

Тереза си дава сметка, че е изпуснала много, но тя няма да позволи на чичо си да унищожи наследството на баба ѝ. Дори когато той влиза с алчна усмивка и заявява, че ще продаде всичко, включително часовника, веднага изразява своята съпротива. Казва на Крейг, че баба никога няма да му прости, и че паметта ѝ и наследството ѝ са важни повече от материалните вещи.

С времето, което минава след тези бурни събития, Тереза остава вярна на съкровището, което носи – часовника. За нея, той е не просто реликва, а напомняне за любовта и уроците на живота, които баба ѝ е оставила. Връщайки се у дома, тя намира успокоение в плетивото, помнейки думите на баба си, и заживява с нова надежда и увереност, че връзката им е вечна, независимо от времето и разстоянието.