Спомените за празниците: Топлина и носталгия

Когато си спомням за празниците в миналото, картината е изпълнена с радост и сплотеност. В заводите и предприятията, където работехме, всеки значим празник се отбелязваше с тържества и банкети. Независимо дали ставаше въпрос за 1 май, 24 май, 9 септември или Нова година, колегите се събираха, за да отпразнуват заедно. Всеки се старал да облече нещо ново, не само за да се чувства добре, но и за да подчертае важността на момента.

Като дете, новогодишните тържества бяха моите любими. Възрастните се подготвяха с нетърпение, а ние, малките, се радвахме на вълнението. Спомням си как, когато се прибирахме у дома, татко винаги бързаше, за да успее да ни изненада. Когато влизахме в стаята, ни посрещаше мирисът на елха, а бенгалските огньове пръскаха искрици по въздуха. Дядо Мраз ни бе оставил красива елха, пред която стояхме в захлас, потопени в щастие и радост.

Днес, на 75 години, все още усещам аромата на горска елха и звука на бенгалските огньове, но тези спомени остават само в миналото. В съвременния свят много хора предпочитат изкуствени елхи, украсени с разнообразни декорации. За съжаление, усещам, че в живота ни преобладават фалшивите неща, а ние самите сякаш сме станали част от тази изкуственост.

Сега, живеейки във Великобритания, забелязвам, че много българи избягват да се срещат помежду си. Тази тенденция ме натъжава, защото когато чуя българска реч, автоматично се обръщам, заговарям и се радвам на всяка възможност за контакт. За съжаление, много от сънародниците ми предпочитат да се дистанцират. Въпреки че съм отворена за разговори и срещи, често се сблъсквам с откази. Имала съм дори обещания за редовни срещи, но често те остават неизпълнени, което ме натъжава.

И не мога да не спомена българските песни и танци, които неизменно предизвикват сълзи в очите ми. Когато пиша за хората, веднага се сещам за времето, когато, след края на банкета, оркестърът свиреше ръченица. С моята сестра скачахме от радост, а скоро към нас се присъединяваха и родителите ни. Ставаше едно мило, семейно представление, което завършваше с тържествен марш. Тези спомени, макар и отдавна отминали, остават живи в сърцето ми.

Днес, в свят, изпълнен с разнообразие и красота, не мога да не усетя липсата на топлина, искреност и радост. Отношенията между хората изглеждат студени, а близостта и сърдечността сякаш са загубени. Страхувам се, че в нашето общество се появяват чужди влияния, които не само че не са желани, но и застрашават нашите традиции и обичаи. Защо, след като ние, българите, сме известни със способността си да предаваме наследството си от поколение на поколение, все пак чувстваме, че нишката се къса? Защо допускаме чужди влияния да проникват в живота ни и да променят онова, което е свято за нас?